Голямата звезда на босненския футбол Един Джеко разпространи отворено писмо, насочено към децата в неговата родина.


Ден преди първия мач на Босна и Херцеговина на Мондиал 2026, легендарният нападател се върна към детските си спомени и към едни от най-важните моменти във футболния си път.



Сега 40-годишният голмайстор е на второто си световно първенство и мечтае да изведе Босна до пробив в елиминационната фаза на надпреварата.


Той не взе участие в първия мач на своя тим снощи, когато балканците се изправиха срещу един от домакините Канада и завършиха 1:1.


Явно ветеранът ще бъде пазен за следващите двубои срещу Швейцария и Катар, които ще определят дали Босна ще излезе от група "Б".


Независимо от напредналата му възраст, няма съмнение в статута на Джеко като истински символ на босненския футбол с най-много мачове и най-много голове в историята на националния отбор.


Но защо състезателят на Шалке се обърна конкретно към децата в родината си и какво е посланието му за тях?


Ето писмото на Един Джеко, публикувано в Players' Tribune:



Скъпи деца на Босна и Херцеговина,


Искам да ви кажа нещо важно. Нищо не е невъзможно. Абсолютно нищо.


Имаме късмета да сме босненци. И не ви казвам това само като човек, който сбъдна мечтите си, а като момче, което оцеля във войната и което можеше да има съвсем различна съдба.


Не обичам да говоря за живота по време на обсадата на Сараево, но е важно да разберете какво е било всъщност. Бях на шест години, когато всичко започна.


Спомням си първите сирени, майка ми ме хващаше и се криехме зад шкафа за обувки. Това беше първият ден. Продължи през следващите четири години. Не разбирахме напълно какво се случва, но се страхувахме всеки ден. Когато вече не беше безопасно да останем вкъщи, се преместихме в апартамента на баба ми и дядо ми. Беше малък апартамент, може би 40 квадратни метра. Там 15 души - включително братовчеди, лели, чичовци - спяхме на пода.


Беше твърде опасно да излизаме навън, защото снайперисти дебнеха навсякъде, така че братовчедите ми и аз седяхме на пода до балкона с часове и играехме "Монополи".


Отвън се чуваха сирени и бомби. Понякога всичко се разтрисаше толкова силно, че фигурите се разпръскваха по пода. Но всеки път, когато играехме, можехме да потънем в играта. За няколко минути забравяхме за войната. Забравяхме, че светът около нас се срива. За момент можехме просто да бъдем деца.


Разбира се, често искахме да излезем навън и да играем футбол, но всеки ден гледахме как отвеждат ранени и убити хора от нашия квартал. Но как да държиш дете, което иска да играе, затворено вътре в продължение на четири години? Това е невъзможно и нашите родители също го знаеха.


Понякога, когато навън изглеждаше по-спокойно, майка ми отваряше вратата и аз излизах да играя с децата от съседните сгради. Никога няма да забравя изражението на лицето ѝ, когато отваряше тази врата. Тя се усмихваше меко, защото се радваше да ме види да играя. А после я поглеждах в очите и виждах колко се тревожи, че може никога да не се върна.


В крайна сметка оцеляхме. Като се връщам към това, се изумявам колко силни бяхме. А бяхме просто деца. Но войната нямаше смисъл. Толкова много невинни хора бяха убити и за какво? За пари. Власт. Нечие его. И всъщност за нищо.


Днес, когато видя война по новините някъде по света, се отвращавам. Не искам да я гледам повече никъде по света. Но по някаква причина възрастните никога не се научават.


Бях почти на десет, когато обсадата приключи. Дори не съм мислил да стана футболист. Това изглеждаше толкова невъзможно, че не смеех да мечтая за това. Знаете ли, всичко беше унищожено тогава. Игрищата, които виждате днес, бяха изгорени до основи. Продължих да играя футбол, защото много го обичах. Наоколо започнаха да почистват игрищата и да рисуват бели линии по обгорената земя.


Тогава баща ми работеше като доставчик на хляб и торти, но когато започнах да играя за първия си клуб, той си взимаше почивки от работа, за да може да ме вози на всяка тренировка. По пътя винаги ми казваше, че най-важното е да си добър човек и да уважаваш всички хора еднакво, независимо кои са, откъде идват или какво правят. Никога няма да забравя това.


Той беше играл футбол в долните дивизии и беше моят герой. Всеки път като излизах от колата ми даваше един банан и ми казваше: "Успех, сине".


През уикендите гледахме мачовете заедно и това беше малка почивка от мексиканските сапунени сериали, които гледах с майка ми всеки ден. По това време италианската Серия "А" беше най-добрата лига. Чували ли сте за Шевченко, нападателя на Милан? Обичах Шева. Обичах Италия. За мен тя изглеждаше като приказна страна.


Всичко, на което се надявах, беше един ден да играя за първия отбор на моя Железничар. Един от треньорите в клуба започна да ме нарича Шева, защото бях рус и вкарвах много голове. Помислих си "Добре, ще го приема".


После, когато бях на 19, друг треньор дойде и ми каза, че иска да ме заведе в Чехия. Не исках да напускам Босна и Херцеговина, но той ми каза, че там ще имам по-голям шанс да осъществя мечтите си. Честно казано, нямах представа какви са мечтите ми.


Когато преминах в Теплице, си казах: "Един, трябва да работиш по-усилено от всички останали, иначе ще те отпратят." Бяха ме купили за 25 000 евро.


Около две години по-късно подписах с Волфсбург. Когато играхме срещу Милан, размених екипа си с Шева. След това преминах в Манчестър Сити за трансферна сума от 37 милиона евро. По-късно играх за Рома. В Италия. Израснах във война, а изведнъж се озовах в приказка.


Нищо не е невъзможно, включително да изведем Босна на световно първенство.


Спомняте ли си 2014 година? Повечето от вас, деца, сигурно не са били родени тогава. Но когато се класирахме за първото ни световно първенство, това беше един от най-щастливите дни в живота ни.


Спомням си решителния мач в Литва. Играхме на някакъв стар стадион. Когато съдията даде последния съдийски сигнал, част от нашите фенове започнаха да прескачат оградите, за да дойдат при нас на терена. Но оградите бяха високи към два метра и те трябваше да скочат от тях.


Помня, че се огледах и видях един човек, който тичаше по-бавно от останалите. Той куцаше и вървеше право към мен със сълзи в очите. Беше баща ми.


Попитах го "Какво стана, татко?", а той отвърна: "Ударих си крака като се приземявах. Но се се тревожи, сега не чувствам болка."


Просто се прегърнахме и започнахме да плачем заедно.


За съжаление, късметът не беше на наша страна в Бразилия. И това няма да си спомните, но вкарах гол срещу Нигерия, който трябваше да бъде признат. По това време нямаше ВАР и отпаднахме в групата. Но нашата малка страна игра на "Маракана". Показахме на света кои сме.


И ето че днес отново сме там. Знаете ли кое е смешното? Навърших 40 години през март, но все още не съм празнувал рождения си ден. Мюсюлманин съм, а тогава беше Рамадан. И ние имахме важна работа срещу Уелс и Италия в баражите.


Така че реших да превърна мачовете в моето парти.


В Уелс губехме с 0:1 и видях, че вече е 85-ата минута. Времето ни свършваше.


Но спечелихме корнер и ме пазеше един нисък футболист, така че си казах "Страхотно" и вкарах топката във вратата.


Но докато празнувах, си спомних, че съм имал четири мача с дузпи в кариерата си. И бях загубил и четирите. За щастие, тези наши млади момчета в националния отбор знаят как да бият дузпи. За разлика от нас, ветераните, те не мислят твърде много преди изпълнението.


Когато трябваше да играем с Италия в Зеница, бях уплашен от Донарума. Толкова е едър, не знам дали щях да вкарам дузпа срещу него.


Но се контузих в рамото в последната минута на продълженията и трябваше да изляза. Дори не гледах първата ни дузпа, защото още ме превързваха. Само чух рева на публиката, когато топката влезе във вратата.


Казах си: Не мога да гледам. Няма да гледам. Просто ще слушам публиката. Когато Есмир отиде да изпълни решителната дузпа, нашият треньор се обърна и ми каза, че и той не може да гледа повече. Той дойде при мен, прегърнахме се, облегнахме глави един на друг, затворихме очи и просто слушахме. Това беше най-странният звук, който някога съм чувал.


Чухме как Есмир рита топката, толкова тихо беше. Публиката въздъхна и след това - експлозия! Викове, ракети, дим и фойерверки. Хора скачат във всички посоки. Всички от пейката ни тичат към игрището.


Малката ни страна отново отиваше на световно първенство.


Изобщо не беше лесно да стигнем дотук. 


Няма как да е лесно, когато си на 40, а на следващата сутрин гърбът ти крещи и отново трябва да посегнеш към болкоуспокояващите. Но всеки път, когато тялото ми иска да се предаде, си спомням всички партита, които съм пропуснал, всички месеци, които прекарах далеч от семейството си, всички летни ваканции, които посветих на турнири, докато приятелите ми пиеха коктейли на плажа.


Психически е много трудно. Все още ме боли от критиките. Но когато изляза на терена, продължавам да се чувствам като дете, като един от вас, с пеперуди в стомаха и звезди в очите.


Всичко си струваше.


Когато победихме Италия, отидох да намеря близките си на трибуните. Целунах жена си. Прегърнах родителите си. Без тях нищо от това нямаше да е възможно.


Онази нощ в Зеница беше нещо специално. Колкото по-дълго съм далеч от Босна, толкова повече я обичам. Живея в чужбина от 20 години. 9 от тях в Италия. Децата ми са родени в Рим. Винаги този град ще бъде моят втори дом.


Но всеки път, когато посещавам родителите си в Сараево, всеки път, когато майка ми готви, когато сме всички заедно, съм щастлив.


Когато нося тази фланелка, сърцето ми бие по различен начин.


Играя за моя народ. За момчетата и момичетата от улиците на Сараево. За всички различни култури и религии, които правят страната ни красива, дори все още да има хора, които опитват да ни разделят.


Тези хора никога няма да успеят. И то заради вас - децата.


Направете ми една последна услуга: Няма значение дали живеете в Сараево, Рим или Сейнт Луис. Няма значение дали сте мюсюлманин, евреин, католик или православен. Никога не забравяйте откъде идвате. Вие сте босненци. Светът е ваш.


Обичам ви всички.


Искрено ваш,


Един