Обичам българския баскетбол: академичната му традиция, историческата му децентрализираност, отличните му постижения в миналото, легендарните фигури, които е дал на спорта ни като състезатели и треньори. Ако щете и неподражаемото чувство за хумор на нашите баскетболисти. По семейна линия имам щастието да познавам лично знаменити майстори като Буби Панов, Стефан Филипов, Пандо Пандов, Георги Бързаков. В продължение на 12 години баскетболът ми беше ресор във вестниците „Народен спорт“ и „Демокрация“ и така ме сближи със стотици деятели на оранжевата топка, повечето от които все още са активни на различни позиции в системата на тази велика игра. След 2000 година професията ме насочи по други пътеки, без да спирам да се интересувам какво се случва в нашия (предимно мъжкия) баскетбол.

Назначаването на израелския специалист Пини Гершон за национален селекционер с право се превърна в топновина и предизвика лавина от коментари. Един от акцентите в тези материали беше как баскетболът и баскетболната федерация са разказали играта на футболната, която има проблеми с намирането на качествен старши треньор. Това ме подразни – човек можеше да остане с впечатлението, че баскетболът ни е на светлинни години от клетия ни футбол, което изобщо не отговаря на действителността.

По принцип сравненията между двата най-популярни колективни спорта не са в полза на футбола. Той е смятан за удоволствие на простолюдието, докато баскетът задължително е интелектуален. Баскетболист и студент са почти тъждествени понятия, през това време футболерите минават за непросветени момчета с ограничен умствен багаж и парвенюшки стил в живота. Баскетболната публика априори е културна, толерантна, познаваща, не създава проблеми, а футболната е точно обратното.

И понеже тези констатации са общо взето верни, лесно е да се създаде илюзията, че в баскетболните среди у нас нещата вървят за разлика от „мутренския“ ни футбол, където един свестен треньор не могат да осигурят.

Голата истина е, че през последните 15 години баскетболът ни е много по-зле от футбола. В този период националната единайсеторка игра на две световни и две европейски първенства. През това време баскетболната общност броеше пропуснатите финални кръгове на континентални шампионати – точно пет между участията през 1993 и 2005. За да регистрират успех, който да може донякъде да се съпоставя с четвъртото място в САЩ, нашите баскетболисти трябваше да станат минимум европейски вицешампиони.

Футболното ни първенство наистина е абсурдно по доста показатели, но какво да кажем за баскетболното? Още преди началото на всеки сезон от последните 15 години се знае кои ще се класират за финалния плейоф и кой ще бъде шампион. Футболната ни школа вече не произвежда с темповете и качеството от 70-те и 80-те години, но все пак двайсетина наши играчи бяха или са сериозни фактори в елитни клубове от най-силните първенства в Европа. Същевременно Георги Младенов беше №1 и на 40-годишна възраст, а Тодор Стойков навърши 30, без да успее да се наложи дори във второкласни чуждестранни отбори.

Футболните ни треньори са подценявани, оплювани, осмивани, отричани, уволнявани и назначавани отново като на конвейер. За баскетболната треньорска школа обаче е най-добре да не отварям дума, след като тя допусна Константин Папазов (Тити) да се превърне в основна движеща фигура и при мъжете, и при жените, че и едновременно.

Това представлява трагичната картина на българския баскетбол въпреки опитите на няколко талантливи мои колеги журналисти да я представят като професионална, светла и жизнерадостна. В тази статия даже не отварям дума за разгромения ни женски баскетбол, който 30 години беше в първата тройка на Стария континент.

Пини Гершон може и да класира българския отбор на следващото ЕП, но този евентуален успех няма да подобри състоянието на играта у нас. И как да стане, щом в шампиона Лукойл е събитие българин да поиграе, камо ли да седне на треньорското място. Пътят с натурализирането на чуждестранни състезатели също е задънена улица. Спомням си мнението на Георги Младенов по въпроса дали Прийст Лодърдейл трябва да стане национал. Напълно споделям тогавашната позиция на Даскала, че в българския отбор трябва да има само българи. За да се вижда ясно колко можем със собствени сили и да имаме идентичност, па макар и само в квалификации.

Асен Спиридонов