Вижте мобилна версия на Botevgrad.COM
Информация за потребителя - Мунчо
Потребителско име:Мунчо
Име:Госпожица БИСИ ИРИБАДЖАКОВА
Статус:потребител / активен
Възраст:75 години
Регистриран на:08.12.15, 19:07 (преди 11 години)
Брой коментари в Новини:89
Последна промяна:08.12.15, 19:08 (преди 11 години)


Последните коментари в новини:


Не е ли "Всички сме за гората", финансиран от Антибългарския хелзинкски комитет.

„Аз преминах през ада. Не го прави и ти!“
Добре избран лозунг.
Щом като ти си успял да минеш през ада, и аз ще успея!
Само не разбирам защо Терапевтична общност „Феникс“ не си сътрудничи с Министерството на образованието, а с ОДМВР- София.

Главният горски на Горското стопанство в Ботевград! Не тичаш ли след събитията? Какво направи ти, за да подкрепиш своя служител, когато е подавал рапорти до тебе? Не му обръщаше внимание, нали? Ами ако беше се случило с него нещо много по-лошо? Пак ли щяхте да му покривате материалните и нематериални щети? Най-лошо е да имаш за началник гнил колец. Не става за никаква опора в работата!
Журналистите, защо не отидете при началника на полицията и да го попитате какво е направил той по жалбите на служителя на Горско стопанство? Или е бил зает да си съчинява отчетите за "големите постижения" на полицията в борбата с престъпността? Или ще се окаже, че такива жалби няма, за да се отчете по-малък брой жалби и престъпления?
#1 fishstick, късно е вече за затвори, в които да са на курорт престъпниците. Докато все още има достатъчно дървета в гората, трябва да се премятат въжетата и като се почне от покровителите, та се стигне и до последния мангал - да се зачернее гората!

Петък вечер… С носталгия си спомням петъчните вечери в края на миналия век. Тогава синът на Елка Константинова (помните ли я?) издаваше порнографско списание - „Петък вечер”. Уж с парите от списанието щеше да започне издаването на списание за театър. Блажено време беше петък вечерта: прибереш се от работа, изтегнеш се на диванчето в хола, четеш си „Петък вечер” и си гледаш еротични снимки – кеф по цялата кожа!
„Петък вечер” отдавна не се издава, но и сега петъчната вечер е прекрасна. Прибереш се от работа, изтегнеш се на диванчето в хола, слушаш циганските кючеци от съседния квартал и си четеш за грандиозните успехи на „професионалното и политическото ръководство на МВР”.
Впрочем Атанас Семерджиев не деполитизира ли МВР през 1991 г.?
Вече не можем да го попитаме…
Петък вечер!

Днес всички в България неГо честват! Обесването на Левски!
Не можах да присъствам… Часове след това минах край паметника. Всички се бяха разотишли; само една баба в черно куцукаше край часовниковата кула. Приседнах на пейката – от лявата страна на Апостола. Гледах цветята пред паметника и си мислех: ако сега потрябва, бих ли обрекъл живота си на България, както е направил Дякона…
- Как си, байо? – стори ми се, че някой ме попита. Нямаше никой наоколо.
- Добре съм… – отвърнах неуверено, повече на себе си. Сега е нормално българите да си говорят сами.
- Нямаше те, когато ми поднасяха цветя!
- Бях на работа - заоправдавах се, докато се озъртах, – по това време много хора са на работа…
- А ние, някога, да не мислиш, че бяхме без работа?
- Ееее, не сте. Но е имало за какво да се борите. Сега само предатели и цигани… Всички мислят за пари!
- Предатели имаше и тогава. Но мислехме за България! Водехме народа! Бяхме патриоти! Цял живот! Днес, гледам, патриотите пред паметника – други! Не са ония от отминалите години. Сегашните водачи на народа са мандатни патриоти: четири години на власт – четири години държат речи и са патриоти; ако ги преизберат - отново четири години са патриоти; ако не – вече не ги виждам тук. По-големи патриоти от тях са учениците. Задължават ги да застават тук, докато завършат – после и те вече никога не идват. Най-дълго са патриоти учителите. Те застават пред мен и слушат патриотичните слова всяка година – чак до пенсионирането, - после напористи журналистки ги молят да разказват весели случки от времето, когато са били патриоти. Естествено намаляват и ветераните от войната, тичали на млади години да прегърнат смъртта в името на България. Само един все още идва…
Гласът заглъхна… Започнах да се смръзвам… В гърлото ми заседна буца: усещах разочарование в тези думи, упрек някакъв…
Градският часовник удари с чука си три пъти по камбаната. Не бях обядвал, а имах и още доста работа. Станах от пейката, взех найлоновия чувал и тояжката, и се упътих към кофите за боклук зад Общината.
Кучето предано заситни след мен, понесло на гърба си бълхите на България.
Поклон пред Васил Левски!