Проф. Близнашки, защо не ви трогна драматичното писмо на Стефан Данаилов, с което се самономинира за вице, и още по-драматичното му изчитане от лидера на партията Сергей Станишев? Само вие гласувахте против на пленума на БСП в понеделник.

Върху мен всичко това имаше трагикомичен ефект. Много се забавлявах, защото от самото начало предугаждах финала. Като човек, който през последните 22 години е участвал непрекъснато в опитите за реформиране на бившата Комунистическа партия, имам много ясна представа за поведението и ролята на Стефан Данаилов в различните епизоди от това обновление. Затова ми беше толкова забавно да слушам мотивите, още повече, че Данаилов на няколко пъти направил изявление, че няма да се кандидатира за президент. И изведнъж под напора на странни чувства ни съобщи, че е готов да се разглежда кандидатурата му…
На всичко отгоре ни беше прочетено лично писмо. То не бе адресирано до Националния съвет на партията, а персонално до Сергей Станишев, което ни връща към отдавна отминали времена – епохата на сталинизма, когато проблемите се решаваха не открито, а като договаряне между вожда и хората от неговия антураж. Елементарната партийна етика изискваше това да бъде обръщение към Националния съвет, който в крайна сметка се произнася по този въпрос.
Пък и Стефан Данаилов достатъчно дълго разиграваше партията. В продължение на три месеца в БСП вървеше т.нар. ламбада – централният апарат лансираше неговата кандидатура сред структурите особено в провинцията. Това бе опит да се пренасочи вниманието към фигури, които не са носители на промяната. Прозираше стремеж да се отклони вниманието от важния разговор за това какви качества трябва да има държавният глава, за да може да се справи с предизвикателствата пред съвременна България. Да се говори, че Стефан Данаилов е сериозен политик, че дори и държавник буди у мен недоумение. Откъдето и да погледнете, забавна история.

Вие стигнахте и по-далеч – нарекохте го посредствена фигура без солидна политическа биография.

За мен той е един от фалшивите кумири на партията напоследък. Със Стефан Данаилов се познаваме достатъчно добре от ранната фаза на прехода и имаме какво да си кажем за събитията от 1990-91 г., когато той беше член на Градския съвет на БСП, когато аз оглавявах организацията. Той винаги е бил на разположение на силните на деня. И е един от хората, чиято политическа биография, доколкото въобще я е имал, трябваше да приключи непосредствено след 10 ноември. Тогава той беше една от онези фигури, от която обществеността се разграничаваше. Но вижте, това е лична драма за него. Аз разбирам желанието на хората да бъдат полезни, но през всички тези 22 години, Стефан Данаилов никога не е подкрепял силите на обновлението, а напротив – всичко ретроградно, което възпираше процеса на промяна в партията. Затова, докато слушах как той говори за своите идеали, убеждения и готовност едва ли не да се жертва, се чувствах странно.
За мен обаче е по-важен политическият ефект от тази ситуация. Смятам, че това е един акт на отчаяние от страна на БСП. Стана безпощадно ясно, че издигането на безлична фигура като Ивайло Калфин е груба политическа грешка. Вече два месеца той не успява да отправи нито едно солидно послание към българското общество. Между впрочем това е нещо, за което бях предупредил от самото начало – че освен обичайните клишета, той няма какво да каже на българския народ.

Вие и за него не се изказвате много ласкаво – усъмнихте се в интелектуалния багаж и политическия му капацитет, нарекохте го червен ренегат.

Той е такъв, какво значение има какво мисля аз? Калфин напусна партията в един много тежък за нея момент – в края на 90-те, и останахме една малка група от реформаторското крило, подложена на огромен морален и политически натиск. Всички, които не избягахме от партията, платихме огромна цена. И сега да ми говорят разни хора, че не съм имал голяма подкрепа в Националния съвет… Каква подкрепа след всички чистки, които бяха направени?! Прогонени бяха толкова много интелектуалци, толкова известни имена… Да не говорим аз последвалата след 96-та г. намеса на т.нар. Генералско движение, която допълнително осакати партията. Преживяхме толкова много драми и сега се появяват тези, които избягаха, когато беше страшно, да ти дават оценка и тон в живота…
Актът на отчаяние на БСП се състои в това – след като стана ясно, че Ивайло Калфин не може да стигне до сърцата на поддръжниците на Социалистическата партия, вкарват Стефан Данаилов, та дано да се случи чудото. Аз съм от онова поколение, от последните мохикани може би, които имат сериозно отношение към политиката и затова не мога да приема как е възможно фигури от типа на Стефан Данаилов да се препоръчват за държавен глава. Та този човек няма визия, разбиране за държавността.

Но лидерът Сергей Станишев твърди, че това е най-доброто, с което БСП разполага.

Като лидер на партия Сергей Станишев съизмерва всичко със собственото си равнище. А то е изключително посредствено. И в това е драмата. Станишев няма солидно образование, култура, да не говорим за житейски опит. Е, когато този човек започне да раздава оценки, той няма какви други да даде освен такива, които отговарят на собственото му представи за живота. И когато ти лично нямаш никакви постижения в каквото и да било област на живота и науката, а изведнъж са ти възложени отговорни функции, какво можеш да се очаква? Станишев не е единичен пример, затова драмата на България е много голяма. И не са виновни само тези, които са на преден план. Има друг слой, който носи основната отговорност – виновни са онези, които натрапват подобни фигури на общественото внимание. Става въпрос за негативния подбор, който се извършва вече две десетилетия, заради желанието България да се управлява чрез зависими или подставени лица. И въпреки всичко, което преживяхме, го докарахме до фигури от типа “популярния актьор” и “изпълнителния чиновник” да бъдат пробутвани за държавници.
 

Обвиниха ви, че реакцията ви се дължи на лична обида и търсите отмъщение, защото бяхте номиниран за кандидат-президент на левицата, но не успяхте.

Ще ви отговоря така – за мен много тежък период беше втората половина на 90-те години, когато се опитваха да попречат на моята хабилитация, подценяваха моите интелектуални постижения. По това време бях написал една фантастична книга – „Принципите на парламентарното управление”, много се гордея с нея. Другарите от политическата полиция на стария режим се постараха да ми създадат огромни проблеми. Моята хабилитация няма аналог в България – конкурсът ми продължи цели 6 години. Но това е една от най-често цитираните книги в България в областта на обществените науки. Тогава аз реагирах асиметрично – седнах и написах голяма част от научните си произведения.
Нещата сега вървят в друга посока – по вестниците се изказват как няма съмнение „Близнашки е теоретик в правото”, „изключително подготвен в професионално отношение”, но „неудобен в политически план”. Когато моята кандидатура бе издигната, побързаха да обявят, че съм неразпознаваем и неизбираем. Един член на ИБ дори обяви, че съм нелегитимен кандидат. Абсурдни твърдения, разбира се. Самият аз бях изненадан от това, че кандидатурата ми се издига от толкова много места – не само в София, където съм бил ръководител и все още имат спомен за моята дейност от началото на 90-те години, но и от различни краища. Това означава, че има смисъл битката за партията да продължи. Каузата за обновление има своите поддръжници, хората искат да видят нещо друго, нещо различно от наслагващата се посредственост през последните 10-15 години.